Сатанизирането на известни исторически личности, като елемент на информационната война на Запада срещу Русия

Сатанизирането на известни исторически личности, като елемент на информационната война на Запада срещу Русия

Публикувано от:

Клеветата първо пърха
Като нежен вятър…
И тихомълком, човешкото ухо почти гали,
и гука като тънка струйка на поточе,
тихо, тайно, и полека
пълзи навсякъде, навсякъде,
тихо, тихо, постепенно прониква
и на хората обикновени в ума
и сърцата им коварно изпълва…

Из „Ария на клеветата“ от „Севилския бръснар“

Използването на информацията в качеството на оръжие съвсем не е рожба на модерното време. Практикували са го древните египтяни и асирийци, елини, перси. Ярки примери на информационна война присъстват във Вехтия завет, а в Рим и наследилата го Византия използването на информационно оръжие е едва ли не издигнато в ранг на наука. Не остават по-назад и Римските папи. Какво, ако не ярка проява на информационна война, е обмяната на взаимни анатеми между Рим и Константинопол през средните векове?

Сред най-популярните похвати в информационната война е очернянето на противника, а когато става дума за междудържавни сблъсъци, най-подходяща за това е фигурата на лидер или популярна историческа личност на противниковата държава. Народ, подложен и поддал се на информационен натиск, принизяващ лидерите му или популярни личности от историята, се деморализира, разколебават се патриотичните му чувства и нагласи, усилват се вътрешните противоречия, а значи неизбежно отслабва и държавата му.

Иван (Йоан) IV “Грозни”.

Една от най-сатанизираните исторически личности на Русия е цар Иван IV “Грозни”. Обвиняван е в убийство на собствения си син, съсипване на страната, довело до “Великата смута”, потапянето на държавата в кръв, чрез опричничеството, прояви на крайна жестокост при присъединяването към Русия на Астраханското и Казанското ханства и какво ли още не. Изглежда не му е приписвано само човекоядство, но имайки предвид небивалиците, които днес разпространява западната пропаганда за личности от съвременна Русия, е възможно в скоро време Иван Василиевич да бъде обявен и за канибал. Дали и доколко отговарят на историческата истина обвиненията? Кой и защо се опитва да му създава образа на злодей?

Легендата за убийството на Иван Младши от баща му води началото си от ръкописа на йезуита Антонио Посевино – папски легат изпратен с мисия да склони руския цар за присъединяване на Русия към Флорентинската уния (приемането ѝ би означавало фактически отказ от православието и църковно подчинение на Рим). Според Посевино, след конфликт между двамата Иван Грозни нанася смъртоносна рана на сина си, удряйки го по главата с жезъла си. Писанията на йезуита не са потвърдени от никакъв друг документ от онова време, нито руски, нито чуждестранен, независимо от немалкия им брой, а подобно събитие, ако би се случило действително, няма как да не бъде отразено в тях. Мисията на сеньор Антонио в Русия с трясък се проваля, той е отпратен обратно с празни ръце. Очевидно е, че йезуитът е имал основателен мотив да очерни руснаците и в частност царя както с цел лична мъст, така и като оправдание за провала си пред висшестоящите в Рим. Самите тези висшестоящи също са били заинтересовани да сатанизират несговорчивите “еретици” – православни и най-вече техния монарх. Версията на Посевино по-късно, в началото на XIX век, е приета на доверие от Карамзин, а истинска популярност тя придобива след появата на известната картина на Репин “Иван Грозни убива сина си”. Но съгласете се, да се приема за исторически факт събитие, само защото то е нарисувано на картина, пък била тя и на велик художник, триста години по-късно, е наивно и несериозно. Точка в спора, измислил ли е Посевино убийството на Иван Младши от баща му, категорично би могло да сложи изследването на гроба на царския наследник, проведено през 1963 година по време на реставрацията на Архангелския събор в Кремъл. За съжаление, заради дългогодишното въздействие на влагата, проникваща в саркофага, черепът на Иван Младши е бил напълно разрушен. Но пък в останките му са открити следи на голямо количество живак. Прекомерно количество живак и арсен е открито в останките и на самия Иван Грозни. Така че много по-вероятно е смъртта на царския син, както и смъртта на самия цар да се дължи на отравяне. Кой в края на XVI век е бил неоспорим първенец в “изкуството” на отровителството, е добре известно. Кому е било неизгодно съществуването на могъща и продължаваща да набира сили православна държава – също. Кого е дразнело самото име на цар Иван Грозни? Всички пътища водят към …

Обвиненията в съсипване на страната, довело в края на краищата до “Великата смута” също са безпочвени. По време на царуването си царят, присъединява към държавата си богати земи, като Поволжието, земите около Астрахан и Казан, Западен Сибир, превръщайки я в най-голямата страна на континента. Построени са над 150 нови градове и крепости, създадена е пощенска система. Проведени са належащи реформи в армията и държавното управление. Населението на страната се увеличава с между 30 и 50%, при това не само за сметка на новоприсъединените земи, но и заради естествен прираст – сериозен показател за увеличаващо се благоденствие. Изключително важно е, че Иван Василиевич завършва процеса на централизация на държавата, слагайки фактически край на феодалната раздробеност на руските земи. На наследника си, Фьодор той оставя обширна, силна и единна страна и пълна хазна. Независимо от неуспешната Ливонска война, руската държава успява да спре натиска на западните си противници – обединените полско-литовски, шведски и датско-норвежки сили, поддържани от германския император и папския престол. Планираният и силно желан от тях разгром и подчиняване на Москва на Запада не се случва.

“Опричнината”, създадена от Иван IV, е причина за множество обвинения по негов адрес. Опричниците – гвардейска част, с военно-полицейски функции, подчинена пряко на царя и действаща от негово име, е вероятно единственият силов инструмент, чрез който е можело да бъде окончателно ликвидирана болярско-княжеската система на властта, раздробяваща страната. Очевидно е, че висшата аристокрация се е съпротивлявала активно на процесите на централизация на властта, нежелаейки да се разделя с автономията си, очевидно е, че тази съпротива е можело да бъде сломена само със сила, както е очевидно, че единството на страната и централизираността на властта е залог за успешното ѝ бъдеще. Самият факт, че опричнината е създадена след опита за метеж на дворянството (поддържан, естествено, от западните “партньори”) през декември 1564 г., е достатъчно красноречив.

Разбира се, от днешна гледна точка, действията на Иван Грозни и опричниците му през онези години изглеждат твърде крайни и жестоки, но не бива да се забравя, че тези действия са предприемани в съвсем различно време и обстановка от днешните, при съвсем различни разбирания и морално-етични норми и най-вече залози. Още повече, че мащабите на опричническия терор в сравнение с действията на западните монарси са твърде скромни. Да се говори за “реки от кръв”, пролети от Иван Грозни, е твърде преувеличено. Общото количество на екзекуциите през 6-те години действие на опричнинината е между 4 и 6 хиляди, като сред екзекутираните има немалък брой чисто криминални престъпници. За сравнение, само в нощта на 24 август 1572 г. (Вартоломеевата нощ), в уж цивилизования, европейски Париж, в организираното от кралицата-майка и ревностна католичка Катерина Медичи клане, са избити над 3000 хугеноти. В последващите дни във френската провинция смъртта си намират поне още толкова. “Цивилизована Европа” приветства касапницата, папа Григорий XIII разпорежда отслужването на благодарствена литургия, а вестоносецът, донесъл в Рим новината, е богато награден. Испанският крал Филип Втори, получил вестта за клането, за пръв път в живота си се усмихва. Още по-фрапиращо е сравнението с жертвите на Албигойския кръстоносен поход, зад който отново стои папският престол. Само за ден в Безие под призива “Избийте всички! Господ ще познае своите.” от ръцете на “богобоязливите” католици загиват над 7000 души, повечето от които са мирни жители.

А колко са европейците, изгорени от “светата инквизиция” на кладите? Колко са унищожените “в името Божие” от Конкистата коренни жители на “Новия свят”? Под чий благослов са извършвани тези убийства, на чийто фон твърденията на йезуита Антонио Посевино за “тиранията на кръволока” Иван Грозни са не просто лицемерни, а кощунствени?

Обвиненията за прояви на крайна жестокост при завладяването на Астраханското и Казанското ханства също са безпочвени. Астрахан е завладян в резултат на две военни кампании, през 1554 и 1556 година, И в двата случая градът е превземан без бой или обсада, след като войските на ханството са разбити предварително извън него. Жителите мирно преминават под руско поданство.

Казанското ханство е превзето през 1552 г. след повече от вековен конфликт между двете държави и 4 предшестващи обсади на самия град Казан. Петата и последна обсада започва на 23 август, а градът е превзет след взривяване на крепостната стена и щурм на 2 октомври. Градът не е разграбван, нещо повече, съществуват документи, удостоверяващи разпоредени от царя жестоки наказания за мародерство. Сравнението с превземането и разграбването на Константинопол от кръстоносците – участници в IV кръстоносен поход, тръгнали уж да освобождават Светите земи от неверници, е доста показателно.

След присъединяването на двете ханства и земите, намиращи се по поречието на Волга между тях, местното население не е притеснявано, данъците в тях не са увеличавани, а голяма част от аристокрацията е приета на царска служба. Самият факт, че за последвалата Ливонска война от тези земи са изпратени значителен брой попълнения за царската армия, е достатъчно показателен за липсата на причини, поставящи под въпрос лоялността на новите поданици. В архивите е запазена и царска заповед, изрично забраняваща насилственото покръстване на традиционно-мюсюлманското население на присъедините земи. Наследниците на жителите на Казанското ханство и до днес живеят в една от най-благополучните автономни републики на Руската федерация – Татарстан.

Цар Иван IV Грозни съвсем не е онзи жесток тиран, какъвто се опитва да го представи в книгата си “Московия” несполучилият в мисията си папски легат Антонио Посевино и какъвто се опитват да го обрисуват последователите му. Той не носи вина за настъпилата при наследилите го Фьодор Иванович и Борис Годунов криза в руската държава. Тази криза се дължи преди всичко на ред обективни фактори, външна намеса, както и в немалка степен на неспособността на наследилите го на трона да продължат делото му за консолидация на руските земи и централизация на властта, да се противопоставят на съпротивата на част от висшата аристокрация в стремежа ѝ към власт. Нещо повече, на делото на царя се дължи успехът на Русия в преодоляването на тази тежка криза, освобождаването от чужди нашественици и узурпатори и запазването на православието. А авторите на хулите и клеветите срещу него трябва да се търсят сред тези, комуто той е бил пречка приживе, комуто е пречило делото и наследството му и комуто до днес пречи името му.

Митичният “дядо Иван”, от когото българите чакат освобождение от турско робство, има за праобраз именно Иван Грозни. Отзвукът на съкрушителната победа на руските войски над кримските татари на хан Девлет I Гирей, в армията на който участват и многочислени турски отряди, в Молодинската битка през лятото на 1572 г. достига и до поробена България. Вестта, че православните братя руси са разбили войски на омразния поробител, ражда надежда и показва посоката, от къде ще дойде така желаното Освобождение.

Автор: Александър Томов