„Руският път е път на любовта…“

„Руският път е път на любовта…“

Публикувано от:

Интервю на Арина Абросимова

Човешката памет е крехка и ненадеждна. Чезнат в безмилостното време лицата, гласовете, семейните истории… Но има хора, които посвещават живота си на това да съхранят в паметта на човечеството съдбите на другите. Сергей Зайцев е сценарист, режисьор, продуцент на редица документални филми, автор на идеята за създаване и художествен ръководител на цикъла от документални телевизионни филми „Русские в мировой культуре“. И главна тема на неговото изследователско творчество са именно уникалните съдби на представители на руската емиграция.

– Сергей, в творческата Ви биография е казано, че Вие сте инициатор за създаването, директор, художествен ръководител на киностудията и президент на киноклуба „Руски път“. Какво, според Вас, се съдържа в това понятие – „руски път“?

– Често ми задават този въпрос. Трябва да кажа, че това име не е измислено от мен или от колегите ми от киностудията. Така се нарича издателството, основано от Александър Солженицин и директора на Дома на руската емиграция Виктор Москвин. Мен това име напълно ме устройваше. През 2005 г. и нашето студио получи това име. И ако трябва да отговоря кратко, руският път – това е пътят на истината. Път по Христовите заповеди.

– А има ли разлика между това, как се разбира „руският път“ сега и това, как се е разбирал преди?

– Днес много малко хора се замислят за това, че Русия е имала и има свой особен път в световната история. Може би само политолози и историци. Но далеч не всички. За много хора не съществува и не може да съществува особен руски път. А аз съм уверен, че той съществува. Ние сме длъжни да го съхраняваме и да го помним. Това не е национализъм в тесен смисъл, а точно обратното – способност да се обича целият свят. У руския човек няма световна злоба или световна завист. А ако има у някого, то той никога няма да разбере какво е руският път, а именно – път на любовта. Как да не се отклоним от този път – това е много сериозен въпрос. Трябва да си го задаваме по-често сами на себе си.

– Темата за руската емиграция е една от най-важните линии във филмографията на Вашето студио. Напълно неизчерпаема тема…

– Да, неизчерпаема е. В чужбина руската емиграция е оставила такова наследство, че още дълго време ще трябва да подреждаме този дар. Истинско съкровище! Важната задача е да бъдем достойни за това наследство. Да го приемем, усвоим, опазим.

– Вероятно, всеки човек, оказал се в емиграция по стечение на обстоятелствата, заслужава внимание: да се заснеме филм за него, да се разкаже за съдбата му, за това, как е оцелял, за опита му от живота в чужбина…

– Според мен, не за всеки, разбира се. Но за много хора може да се снима, да. Принудителната емиграция е сериозна житейска школа. Макар сред нас, сред средното поколение, все още да битува убеждението, че емигрантите са „отпадъкът на обществото“ и че в чужбина те хулят своята родина. Всичко това е от незнание, от това, което говореше пропагандата в съветско време. Но всеки, дори убеден комунист, който по случайност или от интерес, се е докоснал до историята на руската емиграция, не е могъл да остане равнодушен към съдбите на сънародниците ни, загубили своята родина…

Родителите ми се познаваха със семейство лекари, които в началото на 80-те години бяха командировани да работят продължително време в Тунис. На тях им е било абсолютно забранено да общуват с бивши сънародници. Заплашвали са ги сериозни последствия: екстрадиране, уволнение. Но това лекарско семейство случайно се запознава с Анастасия Ширинская – забележителна пазителка на паметта за руските моряци, пристигнали в началото на 20-те години на ХХ в. в тунизийското пристанище Бизерта и останали там завинаги. И тези лекари чуват разкази за старата Русия, за живота в изгнание. Ширинская им направила много силно впечатление. Можели са да я слушат дни наред. Но са я посещавали тайно. Разказваха как буквално коленете им треперили от страх, когато са отивали в дома на Анастасия Ширинская, но вече не са можели да не ходят.

– Как откривате герои за филмите си?

– Не ни се налага да ходим далеч. Все пак се помещаваме в Дома на руската емиграция. Почукваш на вратата на съседния кабинет, а там зад компютъра работи специалист – изследовател на биографията на някой руски учен или писател-емигрант. И половината работа вече е свършена. Но, разбира се, подбираме героите си. Понякога се отказваме да снимаме филм за някого, понеже за човека не са останали почти никакви свидетелства. А киното е преди всичко изображение. Необходими са ни фотографии, хроника, а не само хартиени документи.

– Подобни документални ленти се изграждат около личните спомени на реални хора…

– Прекрасно е, когато се намерят такива хора. Ние снимаме филми за вече починали видни представители на първите вълни руска емиграция. И е голям успех, когато открием техни потомци.

– Разказите на свидетели са, вероятно, нелеко преживяване. Но, заснемайки случващото се в кадър, документалистът трябва да запази хладнокръвие. Успявате ли да бъдете просто наблюдател, без да се включвате в потока от емоции на героя?

– За чисто документалното кино има телевизии, репортаж. А ние се занимаваме с неигрално художествено кино. За мен е немислимо да не се включа в потока от емоции на героя. И не защото „не на това ни учиха“, а защото тогава изобщо не е интересно. Нашето киностудио не работи на конвейер. Ние съзнателно и принципно създаваме ексклузивен материал. Поради това ние се смеем и плачем заедно с нашите герои. Преживяването на съдбите на руските изгнаници е трудна и непрекъсната работа за душата.

– Във филма „Загинаха за Франция“ е разказана страшна история. Красиви и смели руснаци пристигат по време на Първата световна война, за да спасяват французите от немците. Революционните събития в Русия ги заварват в чужбина, агитатори разстройват общото настроение в редиците им, войската се разделя…

– Да, през септември 1917 г. в лагера Ла-Куртин руснаци стрелят в руснаци. За да бъде спрян бунтът на войници от Първа руска бригада се налага да използват руска артилерия. Но не са хиляди или стотици жертви, както пишеха съветските историци. Метежниците много бързо се успокояват. Да, били са изморени от войната. Да, искали са да се приберат по домовете си. Протестните им настроения са подклаждани и от слуховете, че в Русия дават на хората земя. Можеш ли да стоиш спокойно, особено ако си селянин?! Тези хора са били длъжни да се подчиняват на военновременните закони. На какво са разчитали, вдигайки бунт? Нищо друго, освен каторга, не ги е очаквало.

– И някои от руските войници попадат в каторга във френски колониален Алжир?

– В каторга са изпратени само тези, които категорично отказват да продължат да воюват в създадения от генерал Лохвицкий Руски легион. И тези, които са отказали дори да работят срещу заплащане в изграждането на пътища и мостове или прибирането на реколтата. Французите, в случай, че подобни „свободомислещи“ биха се появили в редовете на тяхната армия, щяха да ги осъдят „по военновременните закони“ на разстрел. Това е наистина една тъжна история. Но Руският експедиционен корпус е героична страница от военната история на Русия. До трагичните събития в лагера Ла-Куртин година и половина французи и руснаци се бият рамо до рамо с общия в този момент враг – немците. Било е време на подвизи и руска слава.

– В края на филма има една сцена: потомците на участници в Руския експедиционен корпус ежегодно се събират на едно гробище, където са погребани руски войници…

– Във финала на филма зад кадър звучат думите на бележития руски военен историк и автор на книгата „История на Руската армия“ Антон Антонович Керсновский. Същината им е в това, че ние не почитаме паметта на защитниците на родината ни от Първата световна война. Замислете се: първият сериозен паметник на войник от Първата световна война се появява в Москва през 2014 г., за стогодишнината от началото на войната. До тогава цари пълно забвение. Но в студените и диви полета на Европа лежат нашите прадеди, както пише Керсновский.

– Във филма говорите, че много трудно сте успели да откриете преки потомци на героите от корпуса, защото повечето от тях отдавна са починали.

– Все пак имах щастието да се запозная с няколко деца на участници в тези събития. А съвместната ни работа с Наталия Родионовна Малиновская и Юрий Вячеславович Копилов прерастна в дългогодишно приятелство. Тези хора, които не са се познавали дотогава, се срещат първо на екрана, а след това и в живота. Лекар от Париж и московчанка, филолог, дъщеря на легендарен военачалник, който в младежките си години се оказва в редиците на нашия корпус във Франция.

– Вероятно има хора, за които Ви се е искало, но не сте успели да заснемете филм?

– Разбира се, че има такива хора. Но е невъзможно за всеки един да бъде заснет филм. Животът е твърде кратък за това. Моето виждане е, че не трябва през годините човек да губи способността си да се удивлява и желанието си за работа.

– Често общувате с внуци и правнуци на хора от първите вълни на емиграцията, слушате разказите за историите на техните семейства. Разбира се, тази памет е важна за тях. Но тя е важна и за нас в Русия. Техните спомени в книгите и филмите са част от нашата обща история.

– Ще кажа нещо съвсем очевидно: това е нужно за всички нас, за всички руски хора, за целия Руски свят. Той е единен. Задача на всеки руски човек е да влияе по един или друг начин на това, да не се разпадне нашият общ Руски свят. Това е много трудно. Но нямаме друг вариант. Освен един на друг, не сме нужни на никого по света. Трябва най-накрая да го разберем. Ако, разбира се, искаме Русия да съществува.

– Бих искала да поговорим за още един Ваш филм – „Съюзници. С вярата и правдата!“. За него вие получихте немалко награди на кинофестивалите.

– Можеха да са и повече. И говоря за това със съжаление. Не защото на мен ми се искат награди, имам достатъчно, а защото можеше филмът да бъде показан на повече кинофестивали. Но не го показаха. Не го пускаха, защото там съм „не наш“. Но по-важното е, разбира се, че се създаде такъв филм. Практически всичките ни герои, ветерани от Втората световна, си отидоха от този свят малко след като завършихме работата по филма. Трима не доживяха премиерата. Много тъжно… Какви хора бяха само!

– Показаните от Вас във филма ветерани-съюзници са невероятни хора, истински герои! И така спокойно разказват за своя боен опит…

– Вероятно, би било странно, ако си даваха героичен вид, започвайки да разказват. Това са същите хора като нас с вас. Само че те са издържали. А дали ние бихме издържали не се знае. Някой ще издържи, друг – не. Вторите, по правило, не ги помнят.

– Настроението във филма е потискащо, а на финала се усеща съжаление за това, че жертвата на Русия не е оценена по достойнство, макар войниците-съюзници да акцентират вниманието върху този факт. Тези, които са видели с очите си подвига на нашата армия, не го поставят под съмнение. Но това поколение си отива…

– Отива си. Топи се пред очите ни. Но ако някой си мисли, че нашите съюзници не предават на потомците си своята благодарност към съветските войници, той, меко казано, греши. Много години ни внушават, че на Запад са забравили приноса на Съветския съюз за общата Победа във Втората световна война. Но това не е вярно. Възрастното поколение в Европа и САЩ са деца и внуци на участници във войната и много добре помнят кой и колко е пренесъл на олтара на общата Победа над нацизма. Ще ви разкажа за това една история. Когато започвах работата над филма, исках да монтирам пролог – отговори на хора от различни поколения и от различни страни на мои въпроси за Втората световна. Подготвих елементарни въпроси. Кой с кого е воювал? Кой е победил? Кога е започнала и кога е завършила световната война? Кой има най-голям принос за победата над Хитлер? Бях уверен, че ще чуя всякакви глупости. Нима можех да очаквам друго, ако толкова години бях слушал, че на Запад са забравили абсолютно всичко? Мислех в началото на филма да демонстрирам човешката безпаметност, а след това, чрез разказите на своите герои, да покажа що за война е било това и защо е срамно да не знаеш за нея. Но се бях излъгал. В Ню Йорк, Париж, Лондон и Берлин случайни хора на различна възраст ми разказваха с много подробности за участието във войната на своите бащи и дядовци. И за това, каква голяма роля изиграва във войната с нацизма Съветският съюз. Точка на моя замисъл постави афроамериканка на около двайсет години, която си почиваше с приятеля си на плаж в Гудзонския залив. С оператора и преводача се приближихме до младежите, представихме се и си зададохме въпросите. Момичето започна отговора си със следните думи: „Моето семейство е от Кения, дядо ми е бил мобилизиран в Европа в тази страшна война и много ми е разказвал за нея“. Хората помнят, много неща знаят. Мен това наистина ме изненада, но и ме зарадва.

– Излиза, че не трябва да се обобщава и да се говори, че нашите съвременници не знаят и не обичат своята история?

– Аз не бих обобщавал. Във всяка епоха има хора, които се интересуват и даже, бих казал, живеят с историята. Такъв е бил, например, Пушкин. Въпреки, че е имало и хора, които се отнасят индиферентно към историята. Но ако не те интересува миналото, съвсем логично е, че не те интересува и бъдещето: „След нас и потоп!“. Що за живот е това? Преживяваш, докато се нагаждаш къде е по-топло, по-охолно и… това е всичко? Без полза, без памет. Изобщо, много тъжно!

– При това, казват, историята не ни учи на нищо…

– Не ни учи. Просто на децата трябва да им се разказва за миналото, за предците, за отечеството. От най-ранна възраст да им се разказва. Те ще пораснат и няма да бъдат равнодушни към родната история и родината.

– За щастие, през последните десет-петнадесет години вниманието на публиката към документалното кино нараства, на големите кинофестивали въведоха отделни програми и конкурси за документални ленти, известни кинематографи често преминават от игралното кино към документалното. С какво е свързано това? Мода ли е?

– Неигралното кино не може да бъде модерно. То е адресирано към четящите зрители, които не са свикнали с пуканките по време на гледането. А те са все по-малко в киносалоните. От време на време може да стане популярен някой репортаж на злободневна тема, разширен до пълнометражен филм. Но да се направи мода от киното, което приканва зрителя да мисли, да се потопи в атмосферата на съпреживяното чрез сложни художествени образи – все още не съм чувал за такова нещо. Защото модата е нещо мимолетно, временно. А въпросите на историята, проблемите на човека в световния водовъртеж от събития, винаги са свързани с велики времена. И когато пренасяме нашия зрител там, той започва да чувства и осъзнава тези велики времена.

– През ноември Вашият Международен кинофестивал „Руската чужбина“ се проведе за петнадесети път. Променя ли се той с годините?

– Всеки жив организъм се променя. Надявам се, че нашият фестивал също. Преди всичко, това е свързано с появата на нови въздействащи филми, разказващи историите на различните вълни руска емиграция. Но ние винаги оставаме просветителски тематичен форум. Знаете ли, руските офицери в емиграция са имали следния девиз: „Духът не умира!“. Всеки път си го спомням, когато започне да ми се струва, че зрителите не проявяват дължимото внимание към нашия форум, че издишаме. Но когато чуя случайни минувачи покрай Дома на руската емиграция, прочитайки табелата, да си задават въпроса „Какво ли има тук?“ и да си мислят, че, вероятно, тук се занимават с издаване на визи, си казвам „Духът не умира!“. Все още има нужда от нашата работа.

– В едно свое интервю казвате: „Кредо на истинския творец е винаги да се отдава напълно на своята творба, само така може и това е честният подход“. Такава позиция предполага, че авторът прави много лично кино. Тогава може ли да се каже, че това е, до голяма степен, неговият субективен поглед на едно или друго събитие?

– Вероятно, всеки човек е субективен в някаква степен. Но ако ти си напълно потопен в работата си, това съвсем не означава, че си лишен от обективност. Аз се опитвам да казвам истината. Не фантазирам, например, на тема война. И въобще на тема руска история. Съвсем друг въпрос е, че обективността на един филм не зависи само от това, дали говориш истината, но също и от това, как именно разказваш историята. Все пак, в края на краищата е много важно дали зрителите са ти повярвали.

– Но често срещано явление в документалното кино е преднамереното изкривяване на информацията, изопачаването на фактите, избирателност – едно се подслажда, друго се премълчава. Всъщност, това вече не трябва да се нарича документален филм, но не съществува практика за установяване на истинността в този тип кино. Защо е така, според вас?

– Практика за установяване истинността за сега няма. И слава Богу! Защото такава практика е фактически цензура. А цензурата е винаги някаква идеология. В творбите, създадени под натиска на идеология, истината се изопачава много по-жестоко.

– Но възможна ли е днес по принцип отговорност на автора за резултата от неговата творба, за влиянието, което оказва неговото произведение върху публиката? Или това също е лично дело на всеки, негов избор, въпрос на неговата почтеност или непочтеност?

– Отговорността е възможна, отговорността е и необходима. Да, това е въпрос на почтеност. Особено, когато става дума за исторически материал. Разбира се, различните автори могат по различен начин да тълкуват един исторически материал, но във всеки случай най-важното е да не се измисля нищо, да не се впускаш във фантазии. Необходимо е старание да бъдеш максимално обективен. И, най-вече, да не осъждаш. Това е много важно – да не осъждаш героите си, каквито и да са били в земния си живот.

Източник: списание „Русский мир.ru“, бр. Януари, 2022 г.

Превод: Ивайло Джилянов